„Мина времето, когато всичко се побираше в едно изречение. Мина времето на кратките неща. Сега е локуместо и трудно. Аз мразя локум.”
Ло
почти си спомням
как
заших устните си,
с каква любов го направих.
спомням си го
не сякаш беше
вчера,
а сякаш беше
утре.
сякаш
все още не е било,
сякаш
никога не е било,
сякаш е било
някакъв
странен
и
изкривен
сън,
един от моите
много странни
и изкривени
сънища,
като например
онзи,
в който
влизам
в неговата къща,
която
всъщност
е
самият
той
и
внезапно осъзнавам как
тази къща
не е къщата,
която търся,
това не е
правилната
къща,
че трябва
да
изляза,
че
всъщност
съм
вътре
в него
и че
той е къщата
и
къщата е него…
…и си тръгвам…
…и не плача…
…и не говоря…
освен с една жена,
която,
докато
изплувам
от съня си
потвърждава
това, което си мисля,
той
не
е
моят
човек,
изплувам
от
съня си,
поглеждам
часовника
и
разбирам,
че
след
пет минути
започва
урокът ми…
…а сякаш
това не беше
достатъчно
добър урок,
най-добрият
урок
получаваш
от
самия
себе си,
тъй да се каже…
спомням си
как се случи,
спомням си
го с такава
яснота….
тя
искаше да говоря.
спомням си
колко дълго време й отне
да го приеме,
да го разбере,
да го осмисли,
а може би и никога не го е разбирала и осмисляла…
спомням си как влязох в училище.
къде е прагът?
кой е врагът?
има ли праг
на търпимостта?
а може би
само
наивността
няма
праг…
а може би
няма
враг
и
няма
праг,
има
само
небе…
стъпвам
по
улиците,
сам
със
своите
мисли.
те
се
прескачат
една
друга,
нахлуват
внезапно,
бълват
една
подир
друга
нишки
на
несвързаност…
…спомням си всичко.
спомням си усещането, че
каквото и да кажа,
каквото и да ме попита,
каквото и да премълча,
нищо не мога да й обясня,
дори да мога да го обясня,
не искам….
че каквото и да кажа,
е напълно безсмислено…
няма значение какво ще
кажа, имам чувството,
че която и да е била дума
е в състояние да ме разплаче,
дори само една дума,
каквато и да е тя,
ще ме разплаче,
защото не рева,
а
плача
…и думите, изтласкани за пореден път на пейката с резервите…
…думите, по-ненужни и глупави от всякога…
…думите, осакатени, жалки подобия на това, което е в главите на всички ни…
спомням си
как влязох,
преминах
прага
на
училището,
прага
на
своята
сънливост,
някои
веднага
разбраха.
не
ми
задаваха
въпроси.
беше им ясно
още от самото начало.
други
се
смееха.
трети
ме гледаха с ужас…
мислеха,
че наистина
съм
го
направил…
искаше
ми
се
да
им
кажа,
вижте, това не е наистина…
но кое е наистина?
а кое не е?
любовта обаче, си беше
съвсем наистина
и си болеше
съвсем наистина.
а аз съвсем наистина
се разлагах,
разпадах се,
преставах да дишам въздуха
и да виждам цветовете…
почти преставах да ги виждам…
пред очите ми екранът излъчваше програма,
която чаках
с нетърпение да свърши…
почти си спомням
колко беше безсмислено
да си зашивам устните.
почти си спомням.
почти си спомням
с каква любов го направих,
с каква любов си казах
сам на себе си,
това е за твое добро,
за да не ти се налага
да говориш,
за да не ти се налага
да се мъчиш,
за да премълчиш
болката, която е само
и единствено
в главата ти
да обичаш
не-взаимно,
да обичаш
спомена, а не самия човек.
да се разочароваш.
а сетне
да се освободиш от
това изтънчено удоволствие.
удоволствието
да се самонараняваш.
да захвърлиш сам играта,
която сам си
играл
със себе си
толкова
време
и
то
толкова време,
че
не
забелязваш
кой печели
и
кой губи.
а губещият
си
ти.
да си спомниш всичко това.
наведнъж.
за една минута.
какво е една минута
в
повече
или
в
по-малко?
какво са три месеца,
изгубени в обичане на спомена?
какво са?
къде е прагът?
изобщо
съществува ли праг
или той е само
в главите ни?
къде е моят праг
на търпимостта,
се питам
и
крача
по улиците.
три месеца…
изгубени…
а три било хубаво число,
едно такова троично,
леко хипостасно
и божествено,
е,
мога да ви кажа,
че нищо божествено
нямаше в тези три месеца…
крача,
гледам се във витрините,
не се виждам,
виждам само обувките си…
крача,
гледам хората,
но не ги виждам,
не виждам лицата им,
хората около мен,
случайните минувачи нямат лица,
без лица са, на мястото на
всяко лице има
огромно
бяло
петно
и дори гласовете им са някъде
далече,
кънтят
кухо…
спомням си,
почти си спомням
колко беше
безсмислено всичко това,
онези три месеца изгубено
време с онези хора
и
онези три дни,
в които си бях зашил устните…
но сега всичко е толкова смътно,
усещам го толкова далечно
и
не-близко
до себе си…
сякаш никога
не е било в мен,
не е било част от мен…
сякаш не вчера,
а утре е било,
сякаш още не е било…
едно е сигурно.
физическата болка
не можеше
да се сравни с онова,
другото,
което изпитвах,
казват му
психическа болка
или
душевна…
…но как да вярвам в съществуването на душата или на ангелите, след като ми се случиха толкова много малки ужаси, след като видях толкова много лица, места…
въобще не ме интересуваше колко ме боли устата,
това нямаше никакво значение,
нищо
не
можеше
да се сравни
с онази,
другата болка,
нищо,
а сега като погледна
назад виждам колко
притъпено,
далечно,
размазано
и
млечно
е
всичко…
колко е било
някакво.
а сега колко
е
никакво.
пълно безумие.
безумие, ама…
…си знам, от любов.
от любов ли?
да…
…от любов.
ама към болката…
…и в същото време,
някакво мрачно удоволствие
от тази болка,
някакво черно,
гъсто,
мътно
удоволствие от болката,
която изпитвах,
докато зашивах устните си,
някаква странна,
неописуема,
демонична сила вътре в мен
ме караше да се чувствам
добре от това, което правя,
да ме насърчава,
да се усмихвам, докато конците
се затягат все повече
и
повече,
затягам ги, боли ме,
конците са черни,
след като така или иначе
ще драматизираме,
поне да драматизираме
със стил,
затягам ги още,
тънка струйка кръв потича,
веднага я избърсвам,
поглеждам се
и
виждам:
има някаква перверзна
красота
в
това да мълчиш…
има някаква перверзна
красота в това,
искам пак да го кажа,
ето, пак ще го кажа,
има някаква перверзна
красота в това
да мълчиш,
вече е твърде късно
да ме питат каквото и да е
било,
да ме молят за каквото и да
е било
(не че ще го направят, но все пак),
дори здравей няма да
мога да им кажа,
дори и да искам,
няма да кажа нищо,
капчици кръв в мивката,
отрязвам с ножица възелчето
отстрани,
болката е отвратителна,
но с нищо не може да се сравни
с онази, другата,
колко е грозно,
колко е натуралистично,
колко е плашещо,
колко е стряскащо,
колко е отчаяно,
колко е позьорско,
колко е красиво,
колко е странно,
колко е николко
да си зашиеш устата,
нали?
а в крайна сметка
съм решил,
и аз като Галина Николова
ще ги накажа
по най-страшният начин,
но няма да ги забравя,
а
ще ги заменя…
